Дъждовница

Още, когато я видях за първи път, я нарекох така. Октомври беше, жълт, както никога, тя вървеше сред тревата и изпъкваше като късно червено цвете… Косата й беше цялата дъжд, цялата умиращо слънце. Дъждовница я нарекох, а всъщност се казваше Калида.

Първото, което срещна погледът на Данаил бяха белите цветове, които се гушеха в листата, като срамежливи усмивки на млади момичета. Той се спря замаян пред тази прекрасна гардения и дълго се взира в нея, сякаш, времето беше спряло и светът притихнал.

Обърна се Калида тогава към мене и ми рече така – “Ти ще ме поискаш, а аз ще дойда с тебе, където и да ме заведеш, все в очите ще те гледам..” И така беше, Господи, есенно сънце донесе тази жена в къщата ми, но и много дъжд. Дори и в най-сухите месеци, тя ставаше рано и събираше роса с крайчеца на полата си, носеше я и кафето ми имаше вкус на обич.

Данаил се сепна от проскърцването на вратата. Мъжът му махна да се приближи, усмихнат. Не му отказа вода, за прегрялата кола, която го беше отклонила от пътя и довела в този затънтен край. Предложи му кафе и те седнаха до гарденията. Дълго я гледаха мълчаливо, това цвете, събрало непорочността на девойките.

Тя я посади, любимите й цветя това бяха. Каза – “Колкото издържи, колкото повече пораства, толкова аз и ти ще сплитаме по-силно пътищата на живота си. С любов ще я храним, ако изсъхне – или аз съм умряла, или ти.”. Слушах аз и си мислех, колко е чудна, опитвах се да й вярвам, но малко ми беше смешна, с това цвете, засадено на прага.

Данаил държеше избеляла снимка на момиче, което се усмихваше, закичило гъстите си коси, а в очите му се спотайваха закачливи капки усмивка. Ръцете на другият мъж потреперваха, докато му я подаваше.

Толкова време мина от тогава, че понякога се чудя истинска ли е била, сънувал ли съм. Само тази снимка ми остана и гарденията. Хартията избеля от толкова гледане. И един спомен, последният. Тръгна тя през поляната, отиваше при майка си, да я види. Дъждовница си беше, щом навлезе сред тревите и заваля дъжд. И смях чувах, тя се обръщаше и ми махаше, тичаше. Накрая останаха само капките..

Опитваше се да запомни черите, както го беше помолил мъжът, но Данаил се чудеше как ли се е променила тази жена, дали има нещо общо с лика си. Дали ако я срещне, небето ще се отвори и ще рукне дъжд, името си да подскаже.

На следния ден дойдоха онези, а Калида още не беше се върнала. Разделиха земята, тя остана от другата страна. Ни аз да мина, нито тя да се върне. Една дума от нея нямам. Казват – имало много загинали.. Не знам… не вярвам. Водата потича много рядко от небето. Значи Калида не гали тревите… Не я търся вече. Само чакам. Тука, на прага.

Данаил мълчеше. Притихнали бяха и двамата, а слънцето изгаряше с последните си сили, с кръв обагряше нивите пред очите им.

Не, не вярвам, че я няма. Гарденията расте и става все по-голяма. А само моята любов не би стигнала, да я храни. Калида каза, ще загине, ако аз или ти умреме. Значи я има, може да е пресъхнала, да не е вече дъждовница, но я има. Ти, ако я видиш, тебе ще те пуснат от другата страна, ако я познаеш, кажи й – добре е цветето и той е добре, на прага стоят, дъжд чакат. Тя ще знае и ще се върне. Росата сутрин я няма, значи Калида я събира. Само прах е останал, може затова да не се връща. Да знаеш, така да й кажеш. Аз ще чакам..

Разказваше старецът, а Данаил гледаше гарденията, нежните й цветове. И сякаш в тях се криеше усмивката на едно младо момиче, което целува своя любим. А по белите, престарели коси на мъжът, се стичаше дъжд, като женска милувка.. Само ръцете му бяха изсъхнали. От надежда.

You may also like...