Ах, морето

На отиване се чувствах все едно се връщам на любимо място. Няма нищо, което може да се сравни с това чувство. Посрещна ни слънце, въпреки лошите прогнози. Малко вятър, но и много очакване. И…вднага се озовах на плажа. Влизайки във вода, сякаш отмивах всичката забързаност на София, напрежението и умората. Само аз и морето, което гали, слънцето, което щипе кожата, мирисът, който изпълва гърдите ми и не се уморявам да дишам, да дишам.

Всичко друго спира да има значение и нищо не може да помрачи удоволствието. Навява и малко тъга – отпуската е хубаво нещо, но как може в няколко дни да се поберат всичките мечти за свобода?

Загубихме се няколко пъти, включително изгубихме и колата веднъж 🙂 Сега ми е много смешно и се чудя защо все повтарях, че познавам Бургас и няма шанс да се случи такова нещо. Поне със сиурност вече правя разлика между операта и Свободния университет.

В представите ми почивката е свързана с мързелуване, но реално точно това ме кара да се изнервям и все трябва да правя нещо. Важното е да имам избор. Обикаляхме много, ходихме до Созопол, който почти не се е променил и все още толкова си го харесвам. Около “Златната рибка” са започнали да строят някакви големи хотели, но къмпингът продължава да е прекрасен, а морето там – божествено.

Изумиха ме всички тези строежи. Личното ми възмущение се изразява в това, че ми се гледа пустош, дива красота, а не многоетажни комплекси. Всеки ден им се радвам в София.

Несебър беше по-син от всякога. Толкова много хора има по улиците в стария град, че не се вижда нищо от тях. Заведението на скалите не се е променило – все така скъпо, но с умопомрачителна гледка.

В Поморие навсякъде се продаваше мед с ядки, в малки бурканчета и накрая не се стърпях да купя няколко. Хубаво нещо е тоз десерт, особено добавен към кисело мляко. Ядохме паниран хек, гледахме рибарите.

Сред толкова много хора се чувствах добре. Спокойна. Мисълта, че съм намерила себе си и душевен покой, поне за кратко, ме удивляваше. Толкова отдавна спрях да се търся.

Бургас ни изпрати с хубаво време, а Варна ни посрещна с лошо. Дъжд и студ. Оженихме братовчед ми, хубво нещо са сватбите. Всъщност никога не съм харесвала този град, прекалено много ме смачква, прекалено много прилича на София. Радвах се, че си тръгваме, а и пътуването наобратно беше дълго, но приятно. Спирахме да пием кафе, Хулио ни пееше, обядвахме в едно крайпътно заведение и унищожихме тонове пърленки, най-вкусните, които съм яла.

И отново съм на работа. Започвам да забравям мириса, усещането за пясък по ходилата. Само в очите ми, когато погледна навътре, виждам много, много море, толкова, че да ми стигне поне за няколко години. Имам си и няколко нови лунички, които скоро ще изчезнат. Мидичките, които събрахме, стоят в хола, но не им е мястото там.

Нищо не може да се сравни с едно пътуване. Особено ако е към любимо място.

You may also like...