Да се покланяш цял живот

Има един много възрастен човек, който всеки ден е пред църквата Св. Седмочисленици. Облечен е като за люта зима, с дълго тъмно плато, калпак, с бяла брада и коса, но най-впечатляващото в него са цървулите, с бели калцуни нагоре. Изглежда като герой на Елин Пелин.

Почти всеки ден го виждам, докато обядвам в парка. Но едва след няколко седмици забелязах, че проси. Може би, защото не го прави по “стандартния”, натрапващ се начин. Държи пред себе си, притиснато към гърдите си някакво съдче и рядко го чувам да казва нещо. Но се покланя непрестанно. На всеки. Изглежда така все едно цял живот се е прекланял. Смирено. С уважение. С доброта. Чистота.

Почти всички хора му дават по нещо. Млади момичета и момчета, забързани в своето ежедневие, възрастни, уморени жени. Целуват му ръка. Сякаш от него лъха на едно друго време, отминало, по-добро, по-човечно. Наситено с търпение. Без мисъл за умора или отегчение.

Целият е като приказка. Сигурно е на 100 години. Така и не се престрашавам да го заговоря, макар всички да го правят и той просто се усмихва и кима. Покланя се. Знам, че ако се доближа, истината за сегашния ни свят ще проблесне толкова натрапчиво, че ще ме заслепи. И няма да ми хареса.

Времето около него е спряло. Човек може да отдъхне. Да докосне ръката му. Напомня ми на мои дядовци и баби, които никога не съм познавала. Напомня ми за свят, в който би ми харесало да живея. Напомня, че трябва да бъда по-смислена.

Храната ми присяда. Един час съм другаде. После се звръщам към хаоса.
Да се покланяш цял живот. От благодарност за късчето доброта, което са ти дали и да го оценяваш, защото знаеш, че би направил същото за друг.

Не е прегърбен. Ходи с високо вдигната глава. Защото на плещите му не тежи поклона на лицемерието, а само доброта.

You may also like...